Tutmanik

New? Join now!

Here you can...

 

Мъжки времена (Николай Хайтов)

The Wizard
offline

Posted by The Wizard

on Nov 9, 2007


Мъжки времена

На ония години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърбината, в пояса - нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът - ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че не си поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена - викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми - в ония мъжки времена.
Имах един комшия, харесал бе в Настан една жена, та ме веднъж извика той:
- Казвай какво ще искаш, за да я докараме до сватба!
- Дай - викам - на троица по 100 лева, 200 лева отделно за пиене, та всичко 500, и сватбата ти е готова.
Съгласи се и след някой ден отидохме в Настан. Трима нови хора влезнахме в селото и се позна. Казали на момата: "Тъй и тъй, ще те крадат!" - и момата не излиза. Брат й заредил пушката: "Нека ми дойдат, рекъл, ще им сдупча тиквите!" Бре, чакахме ден, чакахме два - не излиза.
На третия ден - аратличе имам едно в Настан, Шукри, дойде и ми рече: "Отидоха, кай, да орат в Блатнище. Стягай се!" "Ами момата?" "Момата, кай, отиде и тя." Още по-хубаво! Там е кър и няма кой да я спасява. Вярно, брат й не е лесен, но той е сам, а ние - трима.
Взехме вино, ракия и се отнесохме и ние към Блатнище. Ту в път, ту под път - прислонихме се до една воденица, под едни високи ели и зачакахме. Нивата - близо, вижда се как орат момата и братът. "Дайте, викам, да попием ракия, докато стане пладнина, тогава момата ще дойде да напои воловете и ще я хванем."
Викам си тъй, ама друго се случи. Видяло ни някакво козарче, че се тулиме край нивата, възкачило се на една борика и вика, та червата си дере:
- Е-е-е-й, аго Шебане! (И оня викаха Шебан, както и мене.) Хора, вика, има в дерето, ще крадат сестра ти, хора има-а-а!
Викам на моите:
- Втасахме я! Хайде да излизаме!
Брат й, като ни видя, приготви се. Откачи брадвата от сливата, бутна сестра си зад него и се развика:
- Вървете си кой откъде е дошел, че майките ще ви разплача! - И взе да хвърля камъни въз нас да го не наближаваме. Той си хвърля, ние си вървим, вървим и му викам:
- Адаш, куртулисване от тая работа няма! Ако е за разплакване на майки - аз съм по-ербап! Пусни, викам, брадвата и си гледай работата, пък сестра ти ние на лошо място няма да я водим, ще я водим в град!
- Назад! - вика. - Ще ви пръсна тиквите!
Ония, моите аркадаше, стрепераха баджаците, ама я не спирам. Едната ми ръка на ножа, другата - на ливорвера. Викам:
- Ако е за трошене на тикви, сине майчин, хайде да ги трошим! - И са пуснах да го хвана, а пък той махна с балтията и щеше да ме е съсякъл, ако не подрипнах настрана, та ме закачи само в ръката, ей на това място, под лакътя. Съсече ми доламата и - до половина месото. Отмаля ми, значи, ръката, лявата ръка. Хванах го тогава с дясната за врата и с хващането го зарових в земята. Кораво бях тогава, яко и където хванех - не прощавах. Подлегнах го с коляното, пък със здравата ръка догребах едно дърво, та го бриснах по главата и му я обелих. Одрах му я отгоре, от върха до челото. Сетне му разпасах пояса, изправихме го до една борика и го вързах да не шава, а и раната вързахме с пояса, курдисахме го като с чалма. Тогава чак се огледахме и видяхме, че сестра му избягала. Докато ние сме се разправяли - фукнала - върви я гони. Ами сега? Викам на младоженика:
- Бе ти кьорав ли си бе, мамицата ти, къде са ти очите?
Нейсе, ровнахме насам-нататък и я хванахме в едни габри: легнало, закачулило се с фереджето - лежи си и мълчи. Рипнахме въз нея, рипна и тя и взе да се бори. Ние трима, тя - една и бая-бая ни развъртя. Но я хванахме за плитките и - клекна. Заведохме я на нивата при брат й, а пък той ни се моли.
- Пуснете ме - кай - да си вървя! Пуснете ме, че ми е лошо, не ме оставяйте тука да умирам на тая борика!
И ние взехме, че го пуснахме. Съжалихме го. Че като рече тоя мъж: дръжте ма, ноги - ако си вятър, стигни го. Забрави и орало, и сестра, и всичко. Резна се в дерето и се загуби.
- Хайде - викам на невестата - хайде сега, чоджум, да вървиш с нас да те направим ей на тоя апапин жена.
- На тоя ли, дето не си е още обрисал лигите? Птю-ю-ю-ю-ю! - и плю въз него. - Никогаш няма - кай - да стана негова жена!
Нахвърлихме се пак въз нея и я завлякохме нагоре въз баира, но тя не иска да върви. Имаше ситни плитки - половината й ги отмъкнахме, но тя се дърпа и не ще. Най-сетне я нарамихме кой за крак, кой за ръка - и я отнесохме в Джингов азмак тъй - наръки, наноги. Я бех краднало и други жени, ама такова женище не бех виждало: хем силно, хем инатин, развито и на кокал, и на снага, да не приказваме за ей тука, за отпред: такова нещо, агов, бесно, та буйно, да се не нагледаш и настишкаш.
Откъм гората възвихме към Грохотно. Очаквах брата й, като си отиде, да ни подгони и с други хора, та вместо по пътя за Дьовлен - обратно. Спряхме да я носим. Уморихме се. Взехме да я влачим, та шалварете й станаха като листница. По едно време младоженикът вика:
- Да я пуснем бе! Това е звяр, а не жена!
- Дръжте я, верицата ти! Искаш да я оставим, за да се каже сетне, че ни е надвила?
И пак надолу, надолу, та до Грохотенската река. Трябваше да минем реката, та сетне да възвием през Хамамбунар за Дьовлен. Да я минем, ама как? Реката придошла буйна, та мътна - ври! Има мост, ама е чак в селото, не е като за нас. Щем не щем, трябваше да я бъркаме. Ония помагачи, двамата, не се съгласиха с нас и се върнаха - видя им се реката страшна. Жената, и тя се тегли, и тя не ще сама да бърка в реката. Рекох тогава на младоженика:
- Хвърляй я на гръб!
Хубаво, ама тя висока, а пък той едвам до шията й стига, как да я "хвърли"? Викам му тогава:
- Клекни бе, клекни да те яхне!
Клекна той, ама тя пък не ще. Помъчих се да я бутна върху него, ама с една ръка - не мога. Вкопала ногите - не мърда! Взех тогава в ръката ножа и го впрях на гърдите й:
- Ей сегинка - викам - ще ти смукна кръвчицата! - Я понатискам ножа, тя се понавива, я впирам, тя се понавива, докато легна на гърба на младоженеца и той я поднесе към водата. Нямаше как - улови го за врата.
- Цепи! - викам му на оня. - И се не обръщай, яз ще я държа за краката!
Повърва оня, повървя и току се резна в някаква си дупка и се изгуби в мътнинето. С него - жената. Чорапите й само останаха в ръката. "Брех! Отиде - викам си - хубавата невестица!" Жулнах се тогава във водата. Я съм дългач и плавам, водата ма не плаши, ама тая вода не е като вода, а мешано с камънак и дърво - страхотия! Едно се впряло в корема ми, друго та ударило в рамото, трето в ребрата се престъргало - себе си ли, другите ли да спасяваш? Хайде, с две ръце да бях, ами то с една! С една - с една: улових жената за ногата - със зъбите, не с ръка - с ръката хванах някакъв корен и по него - на брега. Два часа дума не можем да продумаме, сини-посинели - занемели! И тая работа на месечина става. Бъхтането с брата стана по пладнина, гоненето из гората, хващането на жената - докато да зайде слънце, а по месечина - другото.
Седяхме каквото седяхме.
- Ставайте - казвам - да вървим!
Пък тя, жената, вика:
- Оттука нагоре не отивам! По-добре удавете ме в реката!
Започвам с хубавко:
- Хайде мари, Емине, недей се впира! Хайде, докато те молим с хубаво!
Не, та не! Имам, кай, брат, разбойник в Драма, той с лири ще те накичи, ако му заръчам, пусни ме, за тоя не ща да се оженя, пусни ме!
Младоженецът, уплашен, седи и чака. Гледа ме в очите.
- Ставай - казах, - ще те оженим! Ето ти го юнака!
- Не ща ти юнака, пусни ме! Тука умирам, ала не мърдам!
Хванах ливорвера и го впрях в нея:
- Осем убийства имам, ти ще си, казвам, деветото! Осем убийства - ти деветото, ако не станеш ей сега и да вървиш!
Сепна се тая жена и стана. Вървяхме, вървяхме - зазори се. Гледам, преваляме Хамамбунар и слизаме низ Криво било за Дьовлен. Цяла нощ сме ходили с път и без път, по папратища и през шума, превъртели сме се като през дарак, та здраво парцалче не е останало. Хайде - ние си можем и без парцали и без гащи, ами нея как да я представим в града? Викам на младоженика:
-Я ти върви да й вземеш дрехи да я не въвеждаме такава листница в Дьовлен!
Пък той ма тегли настрана и вика:
- Бива, ами остави ни малко, манечко да се понагалим, че белким стане по-кротка!
- Бива - рекох.
Повървяхме, повървяхме и аз почнах да си разпасвам пояса.
- Карайте - викам - напред, пък я ще остана малко по себе си!
Те подминаха, я останах. Ама ги наблюдавам. Запряха се по едно време на пътеката, а комшията й рече нещо и я препъна. Хвърли се връз нея и взе ногите й да разпилява, ама и тя мирна не седи, като ги сви, че като ги перна напред и младоженикът се претърколи два ли, три ли пъти - не мога да кажа. А бе, алънкоолу, една работа като не ти е работа, защо я барем захващаш. Настигнах ги и тръгнахме. Изпратих комшията за дрехи, пък ние с Емине спряхме току над Дьовлен да почакаме за дрехите. Впули се тогава в мене:
- Защо ма - кай - даваш на оня лигльо да ма лигави? Не ща го за мъж. Тука умирам, в Дьовлен не отивам!
- Ще дойдеш - викам, - ще дойдеш! На мене пари са ми броили!
- Ако ти е за пари - вика Емине, - брата ми с алтъни ще те покрие, пусни ма само да си ида!
- Пред думата ми - викам - алтъните пара не правят! Ще вървиш!
- С тебе - кай - ще дойда не в Дьовлен, а през море, ама с него - не!
Бре-е-е, накъде вървеше, накъде взе, че са изгърби!
Жена си имам в къщи, вярно, ама тая - жена и половина, бяла като мляко, очите й те режат като с нож, а гърдите й - фурна, мили брате - хвърляй сурово тесто, печи хляб и яж.
- Искаш ли? - вика. Ето ма!
И тогава, грях-хаир - побарах я на поляната в единия край, та сме се запрели чак в другия. Права билка, да ти кажа, не остана! Викам си: "Дотук - баш! Ами сега? Взема ли я - посрамявам си занаята! Не я ли взема - право в сърцето я ранявам!"
Тя усети, че съм надве.
- Нали с тебе ще вървим? - пита, заковала ма с очите.
Вкара ми сърцето под четал, жената с жена! В такова време ти се ще да имаш две сърца - едно за чест, друго за мерак, - а то, опустялото - едно: разсечи го, разкъсай го - пак едно!
Хвърлих го на чест и рекох:
- Няма да е с мене, а с него!... Няма как.
Викна тя:
- Няма да е се него!
- С него ще е! - рекох.
- Няма да е! - И фукна да бяга... Както са гледахме в очите - фукна. Хвърлих се на корем и я вкопчих за петата. Не ми даде време нито да шавна, нито да стана - заигра като вихрушка, въртя, сука, влачи ме по камъните и по тревите, овърша тая сиромах жена цял харман, но я съм се вкопчил като кука за петата и я не пускам. Препъна се най-сетне и падна - с бяла пяна на устата. Понатъртих се и аз, но нямаше как.
Починахме си, поседяхме, че й викам:
- Ще вървиш ли сега?
- Оставям се - вика - на ръцете ти!
Сетне дойде и оня, облякохме я и тръгнахме за Дьовлен. Трябваше да минем моста над реката и дето се вика, ше си бъдем у дома. Свършихме я, значи, както трябва, кеф ми става, та ми се допява...
А то - само е било до песни...
Таман наближаваме моста, и нещо закачулено изрипна и ревна:
- Стой! Разплаках ли мамка ви!
Видех масур на пушка, амен, амен на десет, повече нямаше крачки. Видех и една вързана глава и са досетих, че е брат й. Знаел, че за Дьовлен няма през къде да се влезе, и ни дочакал там, под моста на реката. Моят комшия, като разбра каква е работата, вървеше зад мене - дялна се под синора, в повита, и отгърмя, а пък я се намерих по средата на пътя. Едната ми ръка - вързана, ливорверът - в пояса на дъното, докато бръкнеш за него, оня с маузера ще та свърши.
- Да не си шавнал! - вика братът и тръгва към мене да лови сестра си... Маузерчето - в мене! И тогава, агов, тебе лъжа, мене истина, тая негова сестрица, дето цяла нощ я влачихме и парцалосвахме, шавна изведнъж и - от тая ми страна, дето беше - намери се отпред. Сама! Хванах я със здравата ръка за кръста и викам тогава на брата й:
- Хай си прекрачил една крачка, хай съм се хвърлил със сестра ти в реката! - А реката - кипнала под мене, страхотия!
Заковах го и - заднем, заднем - тръгнах по моста. Сестра му съм я вкопчил, не я пущам, държа я, а той ме гледа и нито да ме гони, нито да ме стреля... Тогава съм видял човек като мум, като свещ! Капчица кръвчица не остана в лицето му! Поседя вдървен, а че хвърли пушката, хвана се за очите и - заплака. Мъж не бех видело да плаче - видех... Идеше ми да се върна, да си му дам сестрата, ала тия работи не стават тъй: едно е да ти се иска, друго е да може, а пък трето и четвърто да го направиш.
Тъй я доведохме в Дьовлен. И право при Ходжата да ги венчае. Ходжата я пита:
- Зимаш ли го, мари, тоя мъж?
- Не ща го! - вика.
- Брей, че корава жена - развика се и ходжата, - направили сте я листница и пак не ще. Я - вика, - Шебане, да я заведете в гората пак, да поседи с елите сама, та белким й дойде ума в главата!
Сепна се тогава жената и - втаса. Венчаха ги...
Питам: " Сетне, аго Шебане, какво стана?"
... Сетне се водиха два месеца и кусур да имаше, повече не беше. Веднъж тя вика на мойта жена: "Яла, анайко, да ма изведеш да сея царевица в градината, да ми покажеш, че я не зная как се сее царевицата." Мъжът й я пуснал (дотогава не беше я пущал) и отидоха с моята жена да й покаже как се сее царевицата. Отидоха, жената са върна, оная, настанката, са не върна - откачила през реката и право в селото си отишла.
Сетне ми проводи и хабер да отида да говорим. Отидох и ми рече "Разведи ма с оня лигльо, ще ти дам каквото ищеш." Питам я: "Какво ще ми дадеш?" "Ще ти дам две лири, ще ти дам и шаяк за три чифта навои, една фаша за цървули ..." Е, тъй ми рече. "Щом е тъй - викам, - може. Смятай работата за опечена."
Върнах се тогава в Дьовлен и награбих комшията. "Що я не зарежеш - викам му, - това жена да ти е, та каквото и да правиш. Трябва, ако искаш да ти е жена, пак да я крадеме, както сме я крали." "Дума да не става - уплаши се той - такова нещо не повтарям, та ако ще би да си остана без жена през цял живот." "Щом е тъй - викам му, - остави я, пък ще ти откраднем друга, по-кротка, живот ще живееш!"
- Колко ще ми искаш - вика - тоя път?
- На трима по сто - триста, двеста за пиене, та всичко петстотин.
- Дадено - вика. - Върви кажи на оная, бясната, че не я ща!
- Няма какво да й казвам, ще дойдеш с мене да отидем в Настан да ви разостави ходжата, че да си гледаш кефа! - Отидохме в Настан, разведоха го, сетне му взехме друга една, крадохме я, ама не такава кражба, каквато бе първата: като я побарахме за плитките, и втаса...
Пък оная ми си даде двете лири и всичко там, каквото беше казала... Много жени съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където да я побараш - жена и артисва!
... Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто - да го направиш.


Николай Хайтов

Categories: Българска литература, Българска проза, Разкази, Николай Хайтов
^ top

Comments... (0)



Click here to add video (YouTube, Google, Yahoo or Vbox)
^ top

Categories...

Discussing "Разкази"...
Feel free to participate in this public group space. Two easy ways to do this: Add a comment or a question here - on this page... or on any other page in this space. Or, if you want to start a separa...see full post
Уличница III (Пламен Трайков)
                                 VIII.             Сякаш опивайки се от коктейлите, те се опиваха и от реториката си и просто забравяха да въвлекат и Марга, благодарение на което отново изкристализи...see full post
Уличница II (Пламен Трайков)
                                           IV.             Понякога се улавям да нося едно коварничко въпросче, чийто отговор упорито отбягвам. Дори интуицията ми в случая е безсилна. Не съм сигурна...see full post
Уличница I (Пламен Трайков)
                                        Е П И Л О Г                Марга никога нямаше да забрави Норвегия.           Дори в България всичко да беше по старому - без икономическа криза и без поли...see full post
Корабът на страстите II (Пламен Трайков)
Х. Относно ПОЛЗАТА ОТ ЛОШИТЕ - Ало! Ти ли си?- Не! Аз съм!- О, извинете! Поогледах, поразпитах тоя-оня, позаврях си гагата из разни непрани гащи, понюхах. Снесоха ми. Като на бивша кука.Гадничко нещо ...see full post
Корабът на страстите I (Пламен Трайков)
                                          ПСИХОДРАМАТИЧЕН РОМАН   Не спъвай процесите на твоята душа!                                                                                                   ...see full post
Анотации на романите на Пламен Трайков
  Уличница    Втората книга на Пламен Трайков е романът “Уличница” (изд. “Хейзъл”). Действието се развива в последните години преди 1989 г., но чрез ретроспекции обхваща целия период на социализма. Ро...
see full post
Нощем с белите коне II (Павел Вежинов)
Продължение...     Нощем с белите коне     II         >> 5 В нощта срещу събранието от всички най-зле спа Ангелина. Сънува много лош сън. Лежеше си уж у дома на леглото и изведнъж отнякъде се поя...see full post
Нощем с белите коне I (Павел Вежинов)
Нощем с белите коне  I # От автора _Какво бих могъл да кажа за моя роман „Нощем с белите коне“? Наистина не е прието авторът да говори за образите и идеите на своите книги. Пък и смисълът на все...see full post
Следите остават (Павел Вежинов)
Следите остават > ОТ НЕБЕТО ПАДА КЛЮЧ Хубави са вечерните часове, когато слънцето отдавна е залязло, но все още не е паднал нощният мрак. За игри е вече късно, но затова пък сега се водят най-п...see full post
В един есенен ден по шосето (Павел Вежинов)
В един есенен ден по шосето Белият стол нямаше облегало, усещах целия си гръб изтръпнал. Бях стоял тук повече от час и през цялото време той нито веднъж не помръдна в тясното си легло. Може би за...see full post
Белият гущер (Павел Вежинов)
Белият гущер > ПЪРВА ЧАСТ >> 1 И тогава Неси се видя за пръв път всред ледените води на океана, толкова сини и плътни, колкото не е дори небето в най-студените зимни дни, в най-ясните утрини. В...see full post
Бариерата (Павел Вежинов)
Бариерата > 1 И все по-често нощем започва да ме застига самотата, това най-чуждо и най-непонятно за мен чувство в досегашния ми живот. Появява се обикновено около полунощ, когато застиват всички...see full post
По жицата (Йордан Йовков)
По жицата Още докато го бранеше от кучетата, Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда. Затуй той се и ядоса на кучетата, нахока ги и пак п...see full post
НА ГОСТИ У ДЯВОЛА (Христо Смирненски)
1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА В живота си нивга не бях се надявална толкова мил комплимент:покани ме Дявола — старият Дявол —дома си на чашка абсент. Свещта очертаваше острия профилсъс ивица златни лъчии пуск...see full post
^ top

People in this space (141)

People getting posts by email (0)
g_kulekov
offline
The Wizard
offline
Someone
offline
Ramona
offline
pencho22
offline
Buck
offline
Ljubitel
offline
^ top

Search

^ top

Recent visitors...

offline

0 minutes ago

pencho22
offline

on Dec 15, 2009

The Wizard
offline

on Feb 27, 2008

Someone
offline

on Dec 24, 2007

Ljubitel
offline

on Nov 11, 2007

Ramona
offline

on Nov 10, 2007

nikmaster
offline

on Nov 9, 2007

tuzemec
offline

on Nov 9, 2007

Волуешки шоп
offline

on Nov 9, 2007


^ top
transparent
Custom color #:
close
Move up Move right Move down Move left
Set Show more as default view Set Show less as default view